Трагедия
Кристофър-Джоузеф Равнополски-Дийн
Който гроб копае другиму, сам пада в него!
(интерпретация на българска народна трагедия)
Имало едно време една жена. Мирно и тихо си метяла тя двора всяка сутрин, а ето че от няколко дни се появил едни досаден просяк. Гнусен, одрипан скитник. Всеки ден той просел и скитал и само злокобно повтарял: „Който гроб копае, сам пада в него!“ Друго нищо той не казвал, само така вещаел. Странно гледал и всеки тормозел, а най-бъркал на жената в здравето. „Който гроб копае, сам пада в него“ „Който гроб копае, сам пада в него“, повтарял противният старец.
Сякаш казвал нещо на нея. Странен пламък се появил в очите на жената. Сякаш нещо в нея я глождело, да научи прокобнатия старец и да му даде урок. Омесила за него необикновена питка. Украсила я като за празник. Сложила гълъби от тесто, кръстове, лястовици и цветя. А вътре сложила… отрова. Но такава отрова, която с друга билка да не може да се лекува. И кой би заподозрял, че вътре, в тази красива питка се крие смъртоносна отрова?
Смирено отишла тя при стареца и му подала последната му питка.
– За теб направих тази питка, мъдрецо. Украсих я както подобава за празник. Защото рядко се случва, да мине тук, мъдрец като тебе и да ни учи на такива мъдрости.
Досадният просяк взел питката, хванал я за ръката и казал:
– Ох, жено, прекалена е твоята щедрост! Само с добро да бъдеш наградена за доброто! Мъдрост голяма аз не притежавам, но едно знам и едно повтарям „Който копае гроб другиму, сам пада в него.“
Жената отдръпнала ръката си отвратена, а старецът си тръгнал. Решил да запази питката за по-късно и тръгнал пак да скита към следващото село. А по пътя видял едно момче. Момчето било пътувало с дни, изглеждало много уморено. Загледал се старецът в момчето и се препънал в един клон. Дотърчало момчето и веднага му помогнало да се изпарив. Благодарил му старецът. Рекъл му:
– Момче, изглеждаш много гладно и уморено. Вземи си от този хляб, който ми даде една добра жена. Той е красив, като твоята младост. Не подобава на един грозен старец като мен да го яде.
– Благодаря ти, дядо, но не мога да приема. Ти самият изглеждаш прегладнял. Хапни си малко, че вече се четат ребрата ти. Аз съм близо до дома, скоро ще се наям и ще възстановя силите си от дългия път.
– Вземи момче, вземи. Ти ми стори добрина и аз ще сторя на тебе. Аз друг хляб ще си изпрося. И запомни „Който копае гроб другиму, сам пада в него!“
Взело момчето питката и хапнало малко. Малко по-малко и почти изяло питката. И изведнъж страшни болки покосили стомаха му. Едва стигнал той до вкъщи.
Видяла го майка му и му се зарадвала. Но той едва говорел.
– Какво, ти е синко? Добре ли си?
– Ще ми мине, майко, нещо ме заболя стомаха. Може би ако хапна още малко хляб ще ми стане по-добре. Един добър стар човечец ми го даде, защото му помогнах.– Извадил остатъка от хляба, един от красивите гълъби, седнал върху гнездо от цветя и кръстове, които онази жена била омесила. А едвам поел залакът, синът ѝ се строполил мъртъв.
В тежки ридания, застенала жената.
– Как, как е възможно! Онзи старец! Той е виновен! Той уби сина ми! Ето лъжеше той, „който гроб копае другиму сам пада, в него.“ С какво заслужи синът ми, че падна заради моят грях. Чий гроб, копаеше той, лъжецо! Ох, ти проклет старико. За това, че ти помогна, така ли той ти копаеше гроба?
Коментар
Сюжетите на народните приказки будят възхищение, как с малко думи може да се постигнат запомнящи се поуки. Но сюжетът е голият скелет на приказката. Той може да се украсява, да се скъсява, да се удължава и модифицира и въобще да се пресъздава по хиляди начини.
Това беше моят прочит на една българска народна трагедия от Габровско, по начинът, по който аз я разбирам и виждам. Тя следва оригинала и главният сюжет, с някои малки изменения. А основното послание за непредсказуемостта на постъпките ни остава валидно. Ако правиш зло, може да покоси самия теб.
Старецът в приказката вещае подобно на прорицателите (гадачите) от древните гръцки трагедии. Като например „Антигона“. Отново сходно с „Антигона“ или „Едип цар“ главният герой пролива „собствената си кръв“ без да го знае. Едип убива баща си, а в „Антигона“, Креон причинява смъртта на собствения си син, който се самоубива от мъка по любимата си Антигона.
